Изглежда просто и в същото време за повечето хора е невероятно сложно.
Всичко започва от това да бъдеш АБСОЛЮТНО честен ПРЕД САМИЯ СЕБЕ СИ.


 Десетте закона на живота според Филип Макгро

Житейски закон 1: Или схващаш, или не
Стратегия: Бъди от тези, които схващат.

Житейски закон 2: Сам си правиш живота
Стратегия: Осъзнай и поеми отговорността за своя живот.

Житейски закон 3: Хората вършат онова, което има ефект
Стратегия: Открий стимулите, които насочват твоето поведение и поведението на другите.

Житейски закон 4: Не можеш да промениш нещо, което не си признаваш
Стратегия: Погледни реално на себе си, на живота си и на всички, които имат връзка с него.

Житейски закон 5: Животът награждава действието
Стратегия: Вземай добре обмислени решения и действай незабавно.

Житейски закон 6: Няма действителност, само възприятия
Стратегия: Открий филтрите, през които гледаш света.

Житейски закон 7: Животът се управлява, не се лекува
Стратегия: Научи се да направляваш живота си.

Житейски закон 8: Ние сами учим хората как да се отнасят към нас
Стратегия: Осъзнай, че всичко зависи от теб, вместо да се оплакваш от другите.

Житейски закон 9: Да прощаваш е проява на сила
Стратегия: Почерпи сила от онези, които са те наранили.

Житейски закон 10: Преди да поискаш нещо трябва да го назовеш
Стратегия: Бъди наясно какво искаш и действай!

"Житейски закон 9: Да прощаваш е проява на сила
Стратегия: Почерпи сила от онези, които са те наранили."

От моя опит в живота съм установил, че който е в състояние да те нарани веднъж, ще го направи още 100 пъти. Драскотините могат да бъдат прощавани, но нараняването, особено ако стане система, НЕ!
Въпреки моето категорично становище, бих изслушал една защита на житейския закон под номер 9.

Моето виждане за този текст:

Добре е човек предварително да е наясно със себе си какво да прави, когато е наранен и как възприема нараняването. Защото нещата никога не съществуват „сами по себе си” – те са това, което и както възприема конкретният човек.

Едно нараняване те кара да се самосъжаляваш? Да се зациклиш в мислите си колко си нещастен, колко е несправедлив животът и колко са лоши хората? Да ненавиждаш този, който те е наранил, и да се кълнеш, че това няма да го забравиш и простиш никога, до края на живота си, защото „ооо, нее, друго бих могъл да простя, но такава болка – никога!”. Обикновено това е едната реакция.

Другата: всяко нараняване отваря рана в душата - понякога рана, дълбока като пропаст. Ако надникнеш в тази пропаст /иска се смелост и готовност да си абсолютно честен пред себе си/ - можеш да видиш оголени такива неща, които може би изобщо не си подозирал, че съществуват в душата ти. /Може дори да видиш в собствената си душа причината, поради която са те наранили./ По-страхливите с ужас се отдръпват назад. /И се зациклят в това, което съм описала в предишния абзац. Винаги е по-лесно да обвиниш другия, отколкото себе си./ По-смелите могат дори да продължат да копаят още по-дълбоко. И в крайна сметка да извлекат от нараняването урок за себе си. И мъдрост. Наранилият вече се възприема не като злодей, а като човек, който ти е помогнал да разбереш нещо важно за себе си. Разбира се, че не само няма да го ненавиждаш, а ще му бъдеш благодарен... Защото благодарение на него и това, което се е случило, си станал малко по-мъдър – съответно и по-силен. Според мен това е „Почерпи сила от онези, които са те наранили.” Затова „Да прощаваш е проява на сила”.

Естествено, че „който е в състояние да те нарани веднъж, ще го направи още 100 пъти”. Въпросът е ти какво правиш с това.

Моят опит показва, че това в крайна сметка може да те превърне от човек с психология на жертва в човек с психология на победител. Наистина – не само че съм простила на този човек /бивш съпруг – голям привърженик на домашното насилие/, но и съм му благодарна, че сега съм толкова силна, колкото примерно преди 20-ина години не бих могла да си представя, че мога да бъда. Тази сила явно си е била вътре в мен, получава се така, че той ми е „помогнал” /в резултат на "насилието, превърнало се в система"/ да я „изкарам на повърхността” и съответно да си я използвам по-нататък в живота :)

Всъщност този закон е неразривно свързан с почти всички останали :)

Разбирам, че вие не правите разлика между драскотина и истинско нараняване. Нараняването е нещо страшно. След него човек може и да не се изправи. Ще трябва да изтърпите следния теоретичен пример, за да разберете заблудата в този "закон". Вие сте наклепан/а. Осъждат ви на гилотиниране.
Пишете следното: "Наранилият вече се възприема не като злодей, а като човек, който ти е помогнал да разбереш нещо важно за себе си. Разбира се, че не само няма да го ненавиждаш, а ще му бъдеш благодарен..."
Дали ще съм в състояние да му бъда багодарен, когато главата ми е в панера, за да не цапа ешафода?
Хайде, друг, не толкова зловещ пример. От партийната секретарка/секретар едно време зависише развитието на един научен работник. Представете си, че е казал/а "Не!" със съответната "обосновка" защо не трябва да бъдеш допуснат до защита. В тази обосновка няма обвинение в кариеризъм, а тъкмо обратното. Опасения, че ако станеш научен работник, няма да можеш да помагаш за кариерата на други. Представете си, че дисертацията е напълно завършена, задължителните изпити са взети, имаш зад гърба си научна продукция, която е дори достатъчна, за да бъдеш признат за ст. н. с., но законът изисква и да си защитил дисертация. Представете си, че гордостта на този човек е голяма и той не иска да бъде унижаван и да пълзи. Е, днес, когато си с три пъти по-ниска пенсия поради нараняването, съветвате ме не само да не го/я ненавиждам, но и да му/й бъда благодарен?

Ще подмина без коментар твърдението Ви, че не „правя разлика между драскотина и истинско нараняване” – не разполагате с достатъчна информация за подобно категорично невярно заключение.

Не случайно често употребявам думата „смелост” /бих сложила наравно с нея и думата „инат” :)/.Вие сам казвате: „След него човек МОЖЕ И ДА НЕ СЕ изправи”. Което допуска възможността, че човек МОЖЕ И ДА СЕ изправи, нали? Едно и също нараняване и страдание прекършва някой, но друг се оказва непрекършен...

Примерът за ешафода е пример за унищожаване, не за нараняване. След като са те унищожили, няма как вече да разсъждаваш за каквото и да било, вкл. и за отношението си към този, който те е унищожил. /Наклепаният и несправедливо осъден на гилотиниране е унищожен духовно още преди да е стигнал ешафода. Ако някога сте били на косъм от смъртта и сте виждали срещу себе си човека, който държи живота ви в ръцете си – можем да обсъдим по-подробно въпроса за палачеството и отношението към палача./

По втория пример. Навремето зарязах наполовина готова дисертация и взет с отличие „кандидатски минимум” по философия /оставаха ми задължителните изпити по английски и по специалността/, точно защото видях, че съдбата ми ще решават пълни нещастници-блюдолизци /беше малко след времето, когато партийните секретари престанаха да колят и да бесят, но отровната атмосфера си оставаше/, пред които ще трябва да пълзя, ако искам да „направя кариера”. Социалният срив беше тотален – от позицията на уважаван университетски преподавател до дъното на „социалната стълбица” – за известно време. Е, съвзех се и отдавна не съм на дъното :). Ако се бях зациклила върху този срив, сигурно щях да се чувствам безкрайно наранена и да обвинявам и досега онези нещастници. Е не – за тях би било прекалено голяма чест – да ги мисля толкова :). По-лесно ми е да кажа „Прости им, Господи, те не знаят какво вършат” и да продължа напред – по друг път, където не трябва да угоднича и да пълзя.

Пишете:
"Ако някога сте били на косъм от смъртта и сте виждали срещу себе си човека, който държи живота ви в ръцете си – можем да обсъдим по-подробно въпроса за палачеството и отношението към палача" Да, и в тази ситуация бях... И щом баща ми не поведе дела, аз ли да се боря, след като бях още дете? Късно е за всякакви разсъждения. Случаят е описан в постинга ми "В тунела към отвъдното". Само че аз нямах достойни хора, които да стрелят срещу мен, а изчакаха да се обърна към приятелчето, изостанало след мен - да побърза, и стреляха, без да ги видя. Репликата е била горе долу следната: "Ха да видим можеш ли да го улучиш!"
Та повтарям, за мен е много късно да правя каквито и да било изводи. Има удари, след които не можеш да се изправиш. Защото аз, след травмата в детството, цял живот се борих да докажа, че мога да съм полезен като всички здрави хора, но се намери чудовище, което ме спъна. Имам и трети пример от НБУ, където бях преподавател, но където пишех оценки според знанията, а не за да ми се носи славата на "арабия". Толкова е достатъчно...